МАМА, ТАТКО И АЗ

Съпругата на Хорен амира -  Дикранухи с децата  си Мадлен, Зарухи, Харутюн и Адрине -1923 г.     

Харутюн е моят баща - момчето на снимката. Аз съм Хмаяк амира Мисакян. Издирването на материалите за историята на рода Мисакян ми отне близо 35 години. Прочетох много книги, постепено събирах стари портрети и фотографии, записвах спомените на моите лели, свързах се с арменски историци и в края на краищата, благодарение на съвремените технологии, успях да доведа нещата до край.

След двугодишен плен дядо ми Хорен се завърнал при семейството си в Русе и се погрижил да има още две деца. Първото било момче: „Най-сетне!”-провикнал се дядо като взел в ръце дългоочаквания си син. „Ще го нарека Харутюн на името на баща ми!” Това станало на 21 Април 1913 г. Малко по-късно се родила и най-малката му дъщеря Адрине. Многодетното семейство се преместило във Варна.

Младият Харутюн или Арто, както го наричали приятелите му, бил дете с доста буен характер, наследило гените на баща си и често създавал главоболия на своите родители. Бил красавец и славата му на голям любовник се носела из града.

Пощенска картичка - пристана на Варна-1923 г. Малкият Арто - седнал върху рибарските мрежи.

Татко на 28 години.

Веднъж на новогодишна арменска вечеринка танцувал с едно срамежливо 16 годишно девойче, което се влюбило в него и няколко пъти се срещали. Забел Баронян-майка ми, тогава работела като тъкачка във фабриката, заедно с братята си след смъртта на баща им Саркис. Тя е родена на 15 Юни 1922г. Дядо Саркис (роден 1884 г. във Ван) бил майстор-ковач с благ характер и много приятели. Една вечер седнали да се черпят в едно заведение край старата гара във Варна. Двама от компанията пийнали повече и се скарали. Кавгата преминала в бой, който се пренесъл отвън върху железопътните релси. Дядо Саркис, 38 годишен тогава, излязъл да ги разтървава, но за съжаление в този момент идващия влак го блъска и той умира в болницата. Петте му деца остават сираци. След много години баба Ахавни разказваше с мъка за тежкия живот след овдовяването си: „Много ни беше трудно, момчето ми! Леля ти Варто и по-големите ти вуйчовци Аведис и Хайгаз, както и майката ти започнаха работа в тъкаческата фабрика. Тогава горката беше 15 годишна, дете още. Ах, колко ни беше тежко!...”

Дядо Саркис като войник в I-та Световна война.

Баба ми Агавни с децата си: от дясно на ляво - Аведис, Вартухи, Хайгас, Забел и Нишан.

Една вечер майка ми Забел закъсняла да се прибере на време и по-големите й братя направили скандал. Забранили й да се среща с Харутюн-Арто. Когато всички си легнали тя тихичко станала и отишла при Арто с думите: ”Оставам при теб и няма да се връщам у дома! Приставам ти! Братята ми ще ме бият. Искам да се омъжа за теб!” След два дена двамата сключили брак.

Забел и Арто като младоженци.

Така през август 1938 г. ”продължителят на рода”, както го наричал баща му, станал глава на семейство и само след 9 месеца, на 28 Май 1939 г в Майчин дом на ул. ”Гургулят” съм се родил аз - следващия Мисакян.

Тук съм бебето в количката на входа на Морската градина.

На 1 годинка.

На 2 години. Мама е със забрадка. На гости при братовчеда на татко- чичо Торком и негови близки в Шумен.

Кръстен съм Хмаяк. Името е на един от вождовете на войските, участвали в легендарната Аварарайска битка през 451 г., когато арменците се сражавали срещу многобройна персийска войска в защита на християнската религия.

Баща ми, както всички от рода, се занимавал с търговия и скоро разширил бизнеса си и в околните градове (виж спомените на Харутюн Енгибарян от Варна,публикувани във вестник „ВАХАН” от 16  Март 2004 г.) Там  татко-Харутюн  амира Мисакян е споменат като един от най-успешните млади търговци. През 1941 г. баща ми решил да се пресели в Добрич,току-що освободен от румънската окупация. До 1944 г.  вече е доста заможен и  притежава голяма къща на ул. ”Полковник Дрангов” 27 с голям двор и помощни сгради. Скоро си купува и два декара лозе край града. Търгува с ядки и плодове, кафе и селскостопанска продукция.

През 1957 г. по времето, когато бях във ВМС, моите родители решиха  да се върнат във Варна и купиха парцел срещу Южния плаж.  Веднъж идвайки на свиждане при мен на кораба мама каза, че иска да ме заведе да видя новия строеж. Помня, че с разрешението на командира отидохме да видя бъдещия ни дом. Покатерихме се по скелето и се разходихме по гредите на бъдещия таван.

Майка ми произхожда от рода Баронян. Първият по-известен Баронян е Хампарцум роден  1802 г. Още като юноша персийски войници го отвлякли, но благодарение на своята съобразителност успял да избяга и се завърнал в родния си град Нор Харпер. На 18 години се оженил за Мари Бохосян и заедно със своите братя работел като строител. На 30 години вече бил известен като  уста Хампо (уста-майстор тур.) и предприемач на строежи из цялата Османска империя. Имал двама сина: Хазарос роден 1837 г. - прочут певец на арменски народни песни наречен Хазо-ангелогласния  ашух, а брат му Паронак е роден 1839 г. Паронак продължил делото на баща си като наред със строителната дейност се изявявал и като архитект. Работил съвместно с архитекти от рода Балян по строежите на Топхане, Долмабахче, на султанските бани в Истанбул, на крепостите във Варна, Силистра, Тутракан, Балчик и Шумен. Във Варна със своите работници построил гръцката баня на ул. ”Климент”, която функционираше до 70-те години на 20-ти век. През 1877 г. е бил във Варна и решил да остане тук със своите работници. Скоро дошла и жена му Маркрит със своите родители и сина си Саркис.

Паронак  Баронян със жена си Маркрит, снаха си Ахавни, сина си Саркис и три от внучетата: Вартухи, Аведис и Хайгас. 1920 г.

Прабаба ми Маркрит е родена е във Ван през 1847г. (Помня я когато беше на 101 г. и почина след 4 г.) Баща й дер Месроб амира Хорасанджян  бил свещеник в една от големите църкви и османлиите го убили на прага на храма. Четири от децата му: Ахавни, Назик, Забел и Нишан били приютени от американски мисионери, а петият - Аведис бил убит като войник. Назик по-късно се омъжила в Египет, Забел в Букурещ, а Нишан заминал за Детройт и там се оженил, но нямал деца. След много години баба  Ахавни успя да го открие и си писаха няколко пъти. Кореспонденцията им продължи известно време докато мама получи писмо, че вуйчо й  Нишан е починал. Дер Месроб имал и един брат Кеворк, който живеел в Истанбул. Неговият син Аведис е всъщност професор амира Хорасанджян - пианист и композитор. Бях ученик в десети клас в Добрич, когато мама откри братовчедка си Нуни –дъщеря на Забел. Бяхме й на гости в Кюстенджа през 1956 г. с оперетната трупа към читалище „Ереван” в Добрич. 

Баба Ахавни с втория си съпруг

на срещата с братовчедите в Кюстенджа

Първите ми спомени от Добрич са от 1941 г., когато в началото живеехме под наем в една къща около старата поща. Помня, че ме водеха много често на гости при едно семейство: дядо Аршак и баба Елмоне. Децата им се казваха Елиза и Мисак. Дядо Аршак бе обущар и аз постоянно се въртях около него. Откъде да знам, че след много ,много години,  след като се пенсионирах, ще стана обущар.

С кака Елиза  на 2 г.

На 3 г.

На 5 г.

На 11 г. със сестра ми Астхик на 1 г.

сем. Мисакян - 1952 г.

Когато бях 10-годишен, семейството ни се увеличи с едно пухено момиченце - Астхик.

Учих до ІV на арменското училище ”Мамигонян”, играех с децата от Арменската махала, имах и куче Джеки, което возех на колелото. Правехме хвърчила, водехме „битки” с децата от други квартали, въобще шеметно детство, докато веднъж изравнявайки двора на една съборена  съседска къща, за да си направим игрище не намерихме „съкровище”-една голяма газена тенекиена кутия със стари сребърни леи в нея. Който успя –успя, но всички ни прибраха  в милицията. Разпити, очни ставки и конфискация…. на 2 малки монети. После разбрахме, че ни „изпяла” баба Гинка от съседния двор - майката на  народната певица  Ева Георгиева. След 30 години размених останалите монети за газени лампи от по-миналия век и старо оръжие. Спомням си, че след посещение на филм с Лаурел и Харди, в който един от героите свиреше на цигулка, взех две закачалки и се направих на цигулар. Мама реши, че трябва да свиря на цигулка и така на 8 г. започнах да вземам уроци при Йосиф Душек - живата музикална история на Добрич, възпитал цяла плеяда от изтъкнати музикални деятели. По това време мама вземаше уроци по акордеон и аз покрай нея се научих да свиря и на акордеон. Учих в Арменското училище, после в училище ”Отец Паисий”, след това в училище”Райко Цончев”, а като ме приеха в Първа мъжка гимназия, моя учител Душек ми предложи да ме вземе в духовия оркестър като кларинетист. Кларинет Не! - казах аз - Само тромпет! (Преди десетина дни моята внучка Анжелика -12 г, ровейки се в астрологични сайтове ми каза, че в предния си живот през 17 в. съм бил австрийски тромпетист и композитор, който пишел и музикални статии за едно списание). До ХІ клас свирех на цигулка, акордеон и тромпет.

Първата ми тръба в VІІІ клас

Х клас цигулар-първият от ляво.

1957 г.абитуриент-тромпетистът до акордеона.

Бях  ученик  последна година, бях завършил курс за парашутисти и се явих на изпит за пилот на моторни и безмоторни самолети. Татко обаче казал на лекарската комисия, че ”...дърво без корен не ми трябва, а сина ми  е доста палав и ще направи беля.”....Така отпаднах на изпита заради „кривогледство”!?!!

Дойде време за военната комисия и тогава офицерите решиха да ме правят радист във флота, защото свиря на три инструмента. Аз пък направих нещо, което никога дотогава новобранец не си е разрешавал. Казах на комисията, че не съм съгласен да ставам радист, защото”...от осми клас се занимавам с електро техника и мечтата ми е да стана електро механик”. По логика и психология в гимназията имах шестици. Ако ме направите радист, аз ще бъда слаб специалист, но ако ме изпратите в школата за елмеханици ще стана отличник”...Така попаднах  в поделението 20250 Б под Галата-”Карантината”. На третия ден станах и тръбач, а след 7 месеца бях вече в подводниците (отличниците имаха право да си изберат кораба). Станах солист-тромпетист и на военноморския оркестър и участвах в неговата концертна дейност. Явихме се и на общовойсковия преглед в залата на ЦДНА в София през 1958 г.

Разговор с баща ми преди да отида в казармата.

Новобранец.

Подводничар - елмеханик слаботокови.

Няколко месеца след софийското ми участие, командира на базата –капитан І-ви ранг Куцаров ме прехвърли на ескадрения миноносец като тръбач на базата. Кораба беше на стоянка на Морска гара. Като надувах тръбата от радиорубката, мама чуваше сигналите и по нейните думи пеела с мен. Къщата ни е на брега. Сега вече е на два етажа, а дай Боже да стане и на три. Дойде съкращение в армията и хвана и мен-тръбача (есента на 1958 г.).Така след една година във флота ме уволниха. Трябваше да служа още две години, но Бог си знае работата. Постъпих на работа в корабостроителния завод-естествено като корабен елмонтьор. За три години овладях още специалности: заварчик, тръбар, оксиженист и корабен корпусник. В същото време свирех и в любителския симфоничен оркестър към завода като І-ви тромпетист-солист.

1958 г. солисти на флотския оркестър в ЦДНА. Аз съм отдясно. Вестник "Народна младеж"

Солист в симфоничния оркестър към завода 1959 г.

По това време направих и първия харпун в България-копие на един френски "Shampion”, който взех от един приятел–моряк в БМФ. Макар и силно ръждясал, още го пазя-сега направих сметка, че е било точно преди .... 50 години. През лятото на 1959г. се явихме на фестивал в София. На концерта в зала „България”, след изпълнението на  Тракийски танци на П.Стайнов, председателя на журито  проф. Александър Райчев споделил с диригента на симфоничния ни оркестър-Влади Симеонов, че му е направил добро впечатление първия тромпетист. Поразпитал и  казал  да ме посъветва да се явя на изпити в Музикалната академия.

Веднъж, по време на репетиция бате Влади ми каза, че иска да говори с мен и моите родители. "Момче, трябва да се явиш в академията. След два месеца са изпитите. През септември ще се видим отново и ако ти не си се явил такъв шамар ще ти извъртя, че ще се видиш в чудо."

 Не че се стреснах от неговите думи, знаех че ме харесва  и споделих с мама и татко... Първата им реакция бе,че няма да могат да ме издържат. Тогава мама бе шивачка, а татко – кондуктор в извънградския транспорт. После казаха, че си заслужава да опитам, а после ще видим.

Така попаднах на приемния изпит в София. О! Ужас! 35 кандидата за три места. Взех няколко урока по солфеж и елементарна теория на музиката (за толкова ми стигнаха парите). На предварителните прослушвания професор Кърпаров все ме караше да изсвиря гамата в ре-мажор, но аз като не мога да издухам последните три тона? Последния път ми каза, че по-добре ще е да се върна в завода. Доплака ми се. В коридора ме срещна един тромпетист от ІV курс-Колю от  Русе и ме пита: "Заек,  какво става бе?Май плачеш?". Разказах му  какво стана вътре, а той падна от смях. "Слушай зайко, един съвет от стария морски. Всеки ден изпиваш по три чаши вода и като надуваш тръбата, диафрагмата ти се опира  в пълния стомах и въздуха отива нагоре. Чак ли си? Не казвай на даскало!"

Дойде ми реда и влязох в залата за изпита. 10 професора от духовата катедра и председател кой? - проф. Александър Райчев! -Добър ден! -Добър ден! -Как се казваш младежо? - Хмаяк Мисакян -отговарям. -Х се произнася като френско "Н" (винаги го казвам, когато трябва да се представям официално, защото знам реакцията на събеседника) - Много ми е трудно името и затова в завода ме наричат Хачо, като свако ми - бригадир на никелажния цех. -И какво означава името ти? -пита проф. Карел Стари - чех по народност. Хмаяк - хмаякял на арменски се превежда като „одухотворен”, ”възвишен” - казвам. -Е, ако те приемем в Академията ще ти казваме Хачо - с усмивка рече проф. Александър Райчев. Коя гама ще ни изсвириш? -Ре мажор! - отговорих веднага. -Как ре мажор бе? - пита проф. Кърпаров - Та ти едва ли ще можеш да я изсвириш!... - Остави го колега - казва проф. Райчев. Нека опита. Помолих за чаша вода - Не се притеснявай момче!... и Райчев ми наля от гарафата. Изпих я и помолих за още една. - Защо се притесняваш? - Не се притеснявам, маестро, но ние във Варна ядем риба , та затова - Ние в София също ядем риба, а тук  сме и няколко страстни рибари. -Да, но вие в София ядете прясна черноморска риба, а ние варненците ядем солена тихоокеанска - казах и изпих още една чаша.

Вдигнах тромпета и като почнах - две октави и още три тона отгоре - ре, ми, фа-диез. Тромпета ми бе доста стар и се налагаше понякога да подпирам малкия цук на втора машинка. При фа-диез от вълнение вдигнах китката и цука падна на пода."-Какво става момче?"-Какво да направя, тромпета не може да издържи на моя въздух-казах, намерих го под масата и продължих от там докъдето бях стигнал - фа-диез на трета октава! Слязох до  долу, а след това изсвирих и арпежите: ре, фа-диез, ла, фа-диез, ла, ре и т.н. Нагоре и надолу. Изпълних и една пиеса за тромпет и пиано от Ридинг, доколкото си спомням, и с омекнали крака се прибрах в дома на най-голямата ми леля Мадлен. Нейния зет - свако Агоп се върна от работа и пита - Какво стана  приятелю? Свако-отговорих - нямаш си представа каква навалица от роднини кандидати има там и всеки познава някой от комисията. Връщам се във Варна! -Остани ни на гости  Утре ще проверя в канцеларията, а сега дай да обядваме и после ще те науча да играеш табла.  

След два дни свако се обади и от там му отговориха, че за втория тур има пет кандидата. Хмаяк е пети по ред. Последва една седмица адско свирене. Устните ми  подпухнаха. По 6 часа на ден. Съседите на леля ми започнаха да протестират и в същото време ми даваха

 кураж, но най - много ме подкрепяше свако ми. Той бе  матричар в един завод, обаче обичаше изкуствата. По-късно  децата му завършиха Художествената академия. Едмонд Демирджян сега е един от известните съвременни художници на България, а Соня се омъжи в Щатите. На следващия ден отидох на изпит, но вече по-наперен. Дойде ми реда, започнах да свиря, придържах втория цук да не падне и в съпровод на щатния пианист Минков изсвирих Концерт за тромпет и оркестър на Арутюнян. Проф. Райчев ме гледа замислен известно време и ме попита: -Ти ли беше солиста на симфоничния оркестър на корабостроителния завод, на фестивала в зала „България”? -Аз –рекох. -Е, хайде Хачо, довиждане! Прибрах тромпета и тъкмо вече си тръгвах ми хрумна да кажа - Моля да ме извините, но макар и да не бях отличник в гимназията, по логика и психология имах шестици... Маестро! Докато си чаках реда вие казвахте: кандидат-студента еди кой си до година пак. На двама кандидатите поне чух. На първия тур се уговорихме, че ако ме приемете ще ми казвате Хачо, защото името ми е много трудно, нали. Логично е да си помисля, че съм приет, току-що така се обърнахте към мен? Проф.Райчев погледна към останалите членове на комисията: -От кандидатските ти документи разбрах, че си бил парашутист, моряк-подводничар, елмонтьор V разряд, рационализатор......е, момче приет си! Поздравления!

Идеше ми да изкрещя от радост. Излязох в коридора, паднах на колене и с цяло гърло извиках: Приет съъъъм!....

От вълнение ми излязоха 4 херпеса. До края на  първия семестър не можех още да свиря. Веднъж ме извикаха в кабинета на ректора - проф Веселин Стоянов. Ужас! Да те викат при ректора означаваше едно - заминаваш си. Влязох вътре: Добър ден маестро! - Сядай! Едно кафе? Не се притеснявай, знам че си бедно момче и едва ли можеш като другите да ходиш по заведения. Много ти е трудно името бе! Кажи сега как върви учението? - Ами трудно ми е - казвам - трябва да наваксам за една година онова, което са учили колегите ми в музикалните училища. Работя в студентския стол, боря се за успех за стипендия, работя на борсата като общ работник и през свободното си време спортувам. Плуване, тенис корт, тенис на маса, фехтовка, ски, футбол. -Как успяваш? Чуй ме сега! - рече маестро Веселин Стоянов - Снощи в ректорския съвет решихме да те направим фаготист. С тези херпеси ще имаш проблеми цял живот. -Как фагот, маестро? - скочих от дивана и разлях чашата с кафе. Та аз тепърва уча и пиано!. -Добре де! По-спокойно. Предлагам ти това решение, защото, нали” вие арменците сте направени от друг материал?” (след много години, като журналист правих интервю с него и той ми припомни разговора в неговия кабинет.) Знаеш ли, че аз съм от Шумен и имам много приятели - арменци . —Майката на татко е от там - казвам - баба Дикранухи Герекмезян. Даже в двора на арменската църква има надгробна плоча на фамилията Герекмезян от ХV в. - А дядо ти ? И той ли е от Шумен? - Не - отговорих - той се казва Хорен амираМисакян и е от Русе. Амира второто му име ли е? - Не - отвърнах - амира е древна арменска благородническа титла... Амира на персийски е емир от арабски. Моите прадеди са били от княжески произход - нахарари от Ани. -Чакай, чакай, друг път ще ми разкажеш за вашата родова история. Аз не мога да се похваля с такова нещо. Знам за дедите си до прадядо. Сега имам много работа  и обещавам, че ще говорим на тази тема друг път. Погледа ме известно време и рече: – Е, княже! Готов ли си да приемеш предизвикателството? Да, маестро - отсякох - Няма да съжелявате, че ми гласувате доверие!

Последваха няколко години на усилен труд. Свирех, ходех на лекции и изпити, спортувах, работех в студенския стол и накрая се дипломирах. В същото време завърших и курс за телевизионна техника. В академията влязох с концерт за тромпет от Арутюнян, а завърших с концерт за фагот и оркестър от Вебер плюс Бах на пианото.

Първа година в академията.

Абсолвент 1964г.

Малко преди да се оженя 1969г.

През 1965 г. постъпих в радио Варна като музикален редактор, а след шест месеца станах тонрежисьор. Както казвах на шега: музика плюс електро техника, плюс телевизионна техника, плюс любопитство равно на тонрежисьор. На шестата година вече бях старши тонрежисьор - І -ва категория І-ва степен студиен тонрежисьор с шест  специализации за саундинженер в чужбина. По същото време правех и интервюта с именити  композитори, изпълнители и диригенти: Академиците Петко Стойнов, Андрей Стоянов, Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Арам Хачатурян, Николай Гяуров, Дина Шнайдерман, Емил Камиларов и много, много други.

Тонрежисъор в радио  Варна -1968 г.

В радио Шумен 1973г.