|
Съпругата на Хорен амира - Дикранухи с децата си Мадлен, Зарухи, Харутюн и Адрине -1923 г.
|
Харутюн е моят баща - момчето на снимката. Аз съм Хмаяк амира Мисакян. Издирването на материалите за историята на рода Мисакян ми отне близо 35 години. Прочетох много книги, постепено събирах стари портрети и фотографии, записвах спомените на моите лели, свързах се с арменски историци и в края на краищата, благодарение на съвремените технологии, успях да доведа нещата до край.
След двугодишен плен дядо ми Хорен се завърнал при семейството си в Русе и се погрижил да има още две деца. Първото било момче: „Най-сетне!”-провикнал се дядо като взел в ръце дългоочаквания си син. „Ще го нарека Харутюн на името на баща ми!” Това станало на 21 Април 1913 г. Малко по-късно се родила и най-малката му дъщеря Адрине. Многодетното семейство се преместило във Варна.
Младият Харутюн или Арто, както го наричали приятелите му, бил дете с доста буен характер, наследило гените на баща си и често създавал главоболия на своите родители. Бил красавец и славата му на голям любовник се носела из града.
|
Пощенска картичка - пристана на Варна-1923 г. Малкият Арто - седнал върху рибарските мрежи. |
|
Татко на 28 години. |
Веднъж на новогодишна арменска вечеринка танцувал с едно срамежливо 16 годишно девойче, което се влюбило в него и няколко пъти се срещали. Забел Баронян-майка ми, тогава работела като тъкачка във фабриката, заедно с братята си след смъртта на баща им Саркис. Тя е родена на 15 Юни 1922г. Дядо Саркис (роден 1884 г. във Ван) бил майстор-ковач с благ характер и много приятели. Една вечер седнали да се черпят в едно заведение край старата гара във Варна. Двама от компанията пийнали повече и се скарали. Кавгата преминала в бой, който се пренесъл отвън върху железопътните релси. Дядо Саркис, 38 годишен тогава, излязъл да ги разтървава, но за съжаление в този момент идващия влак го блъска и той умира в болницата. Петте му деца остават сираци. След много години баба Ахавни разказваше с мъка за тежкия живот след овдовяването си: „Много ни беше трудно, момчето ми! Леля ти Варто и по-големите ти вуйчовци Аведис и Хайгаз, както и майката ти започнаха работа в тъкаческата фабрика. Тогава горката беше 15 годишна, дете още. Ах, колко ни беше тежко!...”
|
Дядо Саркис като войник в I-та Световна война. |
|
Баба ми Агавни с децата си: от дясно на ляво - Аведис, Вартухи, Хайгас, Забел и Нишан. |
Една вечер майка ми Забел закъсняла да се прибере на време и по-големите й братя направили скандал. Забранили й да се среща с Харутюн-Арто. Когато всички си легнали тя тихичко станала и отишла при Арто с думите: ”Оставам при теб и няма да се връщам у дома! Приставам ти! Братята ми ще ме бият. Искам да се омъжа за теб!” След два дена двамата сключили брак.
|
Забел и Арто като младоженци. |
Така през август 1938 г. ”продължителят на рода”, както го наричал баща му, станал глава на семейство и само след 9 месеца, на 28 Май 1939 г в Майчин дом на ул. ”Гургулят” съм се родил аз - следващия Мисакян.
|
Тук съм бебето в количката на входа на Морската градина. |
|
На 1 годинка. |
|
На 2 години. Мама е със забрадка. На гости при братовчеда на татко- чичо Торком и негови близки в Шумен.
|
Кръстен съм Хмаяк. Името е на един от вождовете на войските, участвали в легендарната Аварарайска битка през 451 г., когато арменците се сражавали срещу многобройна персийска войска в защита на християнската религия.
Баща ми, както всички от рода, се занимавал с търговия и скоро разширил бизнеса си и в околните градове (виж спомените на Харутюн Енгибарян от Варна,публикувани във вестник „ВАХАН” от 16 Март 2004 г.) Там татко-Харутюн амира Мисакян е споменат като един от най-успешните млади търговци. През 1941 г. баща ми решил да се пресели в Добрич,току-що освободен от румънската окупация. До 1944 г. вече е доста заможен и притежава голяма къща на ул. ”Полковник Дрангов” 27 с голям двор и помощни сгради. Скоро си купува и два декара лозе край града. Търгува с ядки и плодове, кафе и селскостопанска продукция.
През 1957 г. по времето, когато бях във ВМС, моите родители решиха да се върнат във Варна и купиха парцел срещу Южния плаж. Веднъж идвайки на свиждане при мен на кораба мама каза, че иска да ме заведе да видя новия строеж. Помня, че с разрешението на командира отидохме да видя бъдещия ни дом. Покатерихме се по скелето и се разходихме по гредите на бъдещия таван.
Майка ми произхожда от рода Баронян. Първият по-известен Баронян е Хампарцум роден 1802 г. Още като юноша персийски войници го отвлякли, но благодарение на своята съобразителност успял да избяга и се завърнал в родния си град Нор Харпер. На 18 години се оженил за Мари Бохосян и заедно със своите братя работел като строител. На 30 години вече бил известен като уста Хампо (уста-майстор тур.) и предприемач на строежи из цялата Османска империя. Имал двама сина: Хазарос роден 1837 г. - прочут певец на арменски народни песни наречен Хазо-ангелогласния ашух, а брат му Паронак е роден 1839 г. Паронак продължил делото на баща си като наред със строителната дейност се изявявал и като архитект. Работил съвместно с архитекти от рода Балян по строежите на Топхане, Долмабахче, на султанските бани в Истанбул, на крепостите във Варна, Силистра, Тутракан, Балчик и Шумен. Във Варна със своите работници построил гръцката баня на ул. ”Климент”, която функционираше до 70-те години на 20-ти век. През 1877 г. е бил във Варна и решил да остане тук със своите работници. Скоро дошла и жена му Маркрит със своите родители и сина си Саркис.
|
Паронак Баронян със жена си Маркрит, снаха си Ахавни, сина си Саркис и три от внучетата: Вартухи, Аведис и Хайгас. 1920 г. |
Прабаба ми Маркрит е родена е във Ван през 1847г. (Помня я когато беше на 101 г. и почина след 4 г.) Баща й дер Месроб амира Хорасанджян бил свещеник в една от големите църкви и османлиите го убили на прага на храма. Четири от децата му: Ахавни, Назик, Забел и Нишан били приютени от американски мисионери, а петият - Аведис бил убит като войник. Назик по-късно се омъжила в Египет, Забел в Букурещ, а Нишан заминал за Детройт и там се оженил, но нямал деца. След много години баба Ахавни успя да го открие и си писаха няколко пъти. Кореспонденцията им продължи известно време докато мама получи писмо, че вуйчо й Нишан е починал. Дер Месроб имал и един брат Кеворк, който живеел в Истанбул. Неговият син Аведис е всъщност професор амира Хорасанджян - пианист и композитор. Бях ученик в десети клас в Добрич, когато мама откри братовчедка си Нуни –дъщеря на Забел. Бяхме й на гости в Кюстенджа през 1956 г. с оперетната трупа към читалище „Ереван” в Добрич.
|
Баба Ахавни с втория си съпруг |
|
на срещата с братовчедите в Кюстенджа |
Първите ми спомени от Добрич са от 1941 г., когато в началото живеехме под наем в една къща около старата поща. Помня, че ме водеха много често на гости при едно семейство: дядо Аршак и баба Елмоне. Децата им се казваха Елиза и Мисак. Дядо Аршак бе обущар и аз постоянно се въртях около него. Откъде да знам, че след много ,много години, след като се пенсионирах, ще стана обущар.
|
С кака Елиза на 2 г. |
|
На 3 г. |
|
На 5 г. |
|
На 11 г. със сестра ми Астхик на 1 г. |
|
сем. Мисакян - 1952 г. |
Когато бях 10-годишен, семейството ни се увеличи с едно пухено момиченце - Астхик.